Не е тайна, че и този сезон в Aнглийската Висша лига ще бъде адски интересен, любопитен и завладяващ. Всъщност имало ли е някога сезон в Премиършип, който да не е бил обвързан с горепосочените епитети? Отговорът е „НЕ“, разбира се! Но все пак знаем, че всеки един през годините посвоему се е различавал от предходния, малко или много е успявал да се запомни с нещо изключително и уникално, дори магическо, така че съм убеден, а то не и толкова трудно да заключим, че и настоящата кампания със сигурност крие своите уникалност, чар, загадки и злободневни теми като цяло.
Реших първият ми анализ, свързан с английския футбол през този сезон, да включва отбора на „Ливърпул“ поради две причини: първо, защото си мисля, че „мърсисайдци“ могат да бъдат окачествени като най-силния отбор, който има силите да се сбори с шампиона „Манчестър Сити“, и второ, защото се сдобиха с феноменален играч, когото наблюдавам детайлно през последните две години и чието влияние тепърва ще се усеща в играта им оттук нататък. Разбира се, става въпрос за Наби Кейта, който дойде от „Лайпциг“. Един играч, който, по моя лична преценка, съчетава борбеността и настоятелността на Н’Голо Канте и този специфичен тайминг за извеждащ пас на скорост, присъщ на Месут Йозил, който хваща в крачка противниковите бранители.
Юрген Клоп и неговите възпитаници имаха честта да стартират сезон 2018/2019 с мач срещу тима на „Уест Хям“, който може да се причисли към тези отбори, пред които се задава нещо ново в дългосрочен план.
Но дотук с встъпителните слова, нека се пренесем към двубоя!
Отборът на „Ливърпул“ постигна убедителна победа с 4:0 над тима на „Уест Хям“ в първия си мач за новия сезон във Висшата лига. „Мърсисайдци“ откриха резултата в 19-ата минута благодарение на Мохамед Салах, а в добавеното време на първата част домакините от „Анфийлд“ удвоиха преднината си чрез Садио Мане, който материализира пас на Джеймс Милнър. Така момчетата на Юрген Клоп се оттеглиха на почивката с комфортен аванс от два чисти гола. През второто полувреме паднаха още два гола във вратата на Лукаш Фабиански, които бяха дело на Садио Мане и резервата Даниел Стъридж съответно в 53-ата и 88-ата минута.
Какаво обаче се забеляза в играта и на двата отбора в този мач?
Започваме с видяното през първото полувреме.
Очаквано, тимът на „Ливърпул“ започна двубоя доста по-уверено, с настроение и експанзивна игра в половината на своя лондонски съперник, който пък от своя страна бе предприел доста интересен тактически прийом, с който да противодейства на атомното трио в нападението на „Ливърпул“, а именно – игра на изкуствени засади. Този ход от страна на Мануел Пелегрини ясно пролича още в първите десет минути на срещата, когато „мърсисайдци“ организираха няколко свои маркови атаки с извеждащи пасове към Роберто Фирмино, Садио Мане и Мохамед Салах, но във въпросните случаи защитата на „чуковете“ демонстрираше отличен синхрон, благодарение на който заложеният от Пелегрини капан щракваше на няколко пъти. Разбира се, това да играеш по такъв начин срещу тим като „Ливърпул“, който разполага с впечатляващи бързаци в атака, си е доста нестандартен и много, много смел ход, а и доста трудно постижимо в рамките на цял един двубой, което в крайна сметка се доказа в хода на двубоя, но все пак този замисъл на чилийския специалист успя да ми прикове вниманието.
Благодарение на грамотността си, „мърсисайдци“ успяха доста бързо да се усетят и започнаха да контрират стратегията на „Уест Хям“, като тримата в предни позиции – Мане, Фирмино и Салах – се дръпваха с два метра назад, търсейки извеждащи пасове от дълбочина – подход, срещу който лондонската отбрана нямаше готов отговор.
Защитата на лондончани все пак не издържа на неспирните атаки на „Ливърпул“ и в 19-ата минута резултатът в срещата бе открит от Мохамед Салах, който засече прострелно центриране на включилия се в атака ляв бек Андрю Робъртсън.
Именно този тактически ход от страна на Пелегрини бих определил като първия от общо двата акцента, които съм извадил от тези първи четиридесет и пет минути. Това бе смело решение, което обаче в крайна сметка не се увенча с някакъв позитивен резултат. Ако обаче това ще бъде някаква част от бъдещия стил на „Уест Хям“, то тогава трябва да се даде време на „чуковете“ и техния треньор да я усъвършенстват по възможно най-добрия начин, защото, не трябва да забравяме, че е трудно, когато се опитваш да внедряваш нов елемент в играта на толкова деликатно звено като отбраната на един отбор. А още по-трудно е, когато го прилагаш на защита, която е била една от двете най-лоши в елита за изминалата кампания.
След инкасирането попадение възпитаниците на Мануел Пелегрини демонстрираха някаква динамика в своята игра, но до сериозни и запомнящи се положения пред вратата на Алисон така и не стигнаха.
Другият акцент от това първо полувреме, а и от целия мач като цяло, който според мен е най-важният и заслужава най-много внимание, защото оттук нататък непрекъснато ще става дума за него, е свързан с влиянието на новото попълнение на „мърсисайдци“ Наби Кейта (попълнение, което категорично включвам в класацията си „Топ 30 трансфера на новото десетилетие“ не заради видяното от него на „Анфийлд“, а най-вече заради това, което демонстрираше в състава на „Лайпциг“ през последните две години. А повярвайте ми, гледал съм огромна част от мачовете на „Лайпциг“, откакто акостираха в елита на Германия, и мога да кажа, че Клоп уцели десетката с привличането му, защото ливърпулци имаха нужда именно от такъв тип играч), който още в първия мач за новия си клуб демонстрира това, за което бе взет, а именно – прекрасната си игра с топка между халфовата и защитната линия на противниковия отбор.
Иначе кой каква функция изпълняваше през това първо полувреме?
За „Ливърпул“:
Алисон, Върджил ван Дайк и Джо Гомес нямаха работа в този двубой, но темата за Алисон е интересна, защото след привиличането на Кепа Арисабалага от страна на „Челси“ бремето за най-скъп вратар в света падна от плещите на бразилския страж, но това не означава, че не съществуват огромни очаквания от страна на феновете към него да реши проблемите на „мърсисайдци“ на вратарския пост. (Нямам абсолютно нищо против Лорис Кариус, даже напротив – смятам, че има качества и има какво да доказва, но моментът за него е труден, най-вече от психологическа гледна точка, затова както Клоп, така и всички странични наблюдатели ще трябва да постъпват по-деликатно с него)
Жоржиньо Вайналдум беше човекът, който прекарваше най-много време през първата част пред двойката централни бранители на „мърсисайдци“, за да помага с изнасянето на топката.
Наби Кейта, за чиято роля вече повдигнах темата, пък трябваше да изпълнява задачата, за която всъщност бе привлечен на „Анфийлд“, а именно – да оперира в пространството, оформящо се между халфовата и защитната линия на съперника, в случая тези на „Уест Хям“, и да снабдява хората пред себе си с извеждащи или поне изострящи допълнително играта на „Ливърпул“ пасове.
Джеймс Милнър пък за пореден път доказваше изключителния си професионализъм и себераздаване.
Садио Мане, Роберто Фирмино и Мохамед Салах бяха тримата добре познати терористи, които притесняваха отбраната на „чуковете“. Мане и Салах атакуваха пространството между единия централен бранител и единия краен защитник, като също така влизаха и навътре, за да освобождават фланговете на своите колеги бекове, което спомагаше за осигуряването на нужната широчина в атаките на „Ливърпул“. Колкото до Роберто Фирмино, бразилецът за пореден път трябваше да демонстрира своите мобилност и непредсказуемост в противниковото наказателно поле, а за щастие на Юрген Клоп, той ги бе взел със себе си и за този мач. Освен че дебнеше на върха на атаката, бившият нападател на „Хофенхайм“ излизаше от позиция, дръпвайки се назад с цел да изтегли със себе си своя охранител от лондонската отбрана и да осигури пространства в защитата на „чуковете“, а в случай че все пак не бъде последван от своя пазител, да получи топката между линиите на „Уест Хям“ и да я разпределя към намиращите се пред него Салах и Мане.
За „Уест Хям“:
Що се отнася до играта на „Уест Хям“, абстрахирайки се от тактическия подход на Мануел Пелегрини, за който вече стана дума по-горе, тя не се подобри кой знае колко след допуснатия гол. Ясно се виждаше, че големият проблем на „чуковете“ бе в средата на терена, и по-точно в частта, където оперираше Наби Кейта, тъй като момчетата на Мануел Пелегрини нямаха отговор на въпроса как да лишат Кейта и на моменти Фирмино от това да експлоатират пространството, което се оформяше между двете линии на лондончани – халфова и защитна. Деклан Райс, който действаше с една идея по-близо пред своите колеги в отбрана, не бе ключът към разрешаването на загадката.
Ако все пак трябва да вмъкна някаква позитивна нотка, то бих отличил новото попълнение Фелипе Андерсон, който, поне за мен, беше малко изненадващо, че премина в „Уест Хям“ (с цялото ми уважение към този емблематичен за Висшата лига клуб, но преди години към този футболист имаше сериозен интерес от „Манчестър Юнайтед“, „ПСЖ“ и „Ювентус“), но пък кой знае – може да има същото влияние, което имаше и Пайе в кратката си авантюра на Острова с екипа именно на „Уест Хям“. Все пак с течение на времето ще видим дали ще има такова нещо от страна на бразилеца. Иначе що се отнася конкретно до представянето му в този двубой, който е и негов първи с екипа на „чуковете“ в Премиършип, аз съм, меко казано, очарован, но не и изненадан, защото познавам стила на къдравелкото доста добре от мачовете му в „Лацио“. Та това, с което ми импонира в този двубой, бе, че вършеше доста работа по лявата част на терена, най-вече през първото полувреме, когато не само изпълняваше функциите си в предни позиции, но и се връщаше често назад, за да помага на Артур Масуаку с набезите на Мохмед Салах.
Второто полувреме премина изцяло под диктовката на домакините от едноименния град, които успяха, макар и от засада, да отбележат трето попадение, с което окончателно да сложат край на спора. То бе дело на Садио Мане в 53-ата минута. Но не засадата е най-важният момент тук, защото, дори и голът да не бе зачетен, „мърсисайдци“ така или иначе щяха да спечелят този двубой, вкарвайки още голове. Акцентът в тази ситуация пада върху това, че отново наяве излезе проблемът, който мъчеше „чуковете“ и през първата част, а именно – допускането на играч/и от противниковия тим между двете си линии. Впрочем забравих да спомена, че втората част на срещата започна със смяна в състава на „Уест Хям“ с цел да се реши точно този проблем. В игра за гостите се появи Робърт Снодграс, който замени Деклан Райс. По този начин Марк Нобъл застана като единствен опорен полузащитник пред двойката централни бранители на лондончани, а Снодграс зае позиция в сърцевината на халфовата линия редом до Джак Уилшър. С няколко думи, гостите заиграха във формация 4-1-4-1. Но и този ход от страна на Мануел Пелегрини не се увенча с успех.
След третия гол в мача „мърсисайдци“ продължиха да контролират събитията на терена, но понамалиха оборотите. И все пак това не ги спря да отбележат четвърти гол във вратата на Лукаш Фабиански. Той падна в 88-ата минута и бе дело на влезлият от резервната скамейка Даниел Стъридж, който буквално с първия си досег до топката успя да се разпише. Тук е моментът и аз да го прошепна, макар и по друг начин, но този сезон май често ще гледаме „Sturridge dance“. Просто интуиция, усещам го. Всичко върви по мед и масло в щаба на „Ливърпул“, засега поне.
Какво да очакваме от двата отбора оттук нататък?
Разбира се, няма как да направим някакви крайни заключения и изводи, защото сезонът тепърва започва, а изводи и равносметки не се правят от един, два, три, та дори и от четири мача, но все пак пък можем да откроим някои неща, които бихме могли да следим занапред.
Що се отнася до „Ливърпул“, там акцентите са като че ли ясни, а именно – вратарският пост, на който ще бъде поставен Алисон; ще видим ли значително подобрена игра в отбрана от страна на „мърсисайдци“ и как ще се промени играта на „Ливърпул“ с присъствието на Наби Кейта. За огромна радост на Клоп и всички подкрепящи „Ливърпул“ за първи път в своята история турнирът за Купата на Африканските нации ще се проведе през лятото, а не както досега е било – в периода януари – февруари. Така Садио Мане, Мохамед Салах и Наби Кейта ще бъдат на разположение на тима от Мърсисайд, което е ключово за амбициите на ливърпулци за нещо голямо през този сезон.
И все пак, ако погледнем по-глобално на нещата, излиза така, че май „мърсисайдци“ са си основният кандидат за това да свалят „Манчестър Сити“ от трона, защото са доста по-сработени от другите си приятели в челото и по-важното – имат вече изграден офанзивен стил на игра, имат играчите за този стил и всеки един знае какво се изисква от него. В пълна степен същото важи и за шампионите от Манчестър, които си остават основният фаворит за титлата. Колкото до останалите големци като „Арсенал“ и „Челси“, които са с нови наставници, които тепърва ще трябва да налагат своите идеи и философия в своите редици, те ще бъдат може би в подножието на върха, но пък в крайна сметка кой знае… футбол е, топка е, кръгла е, Висша лига е и т.н. и т.н. Все пак това са отбори, които разполагат с класни играчи, които са свикнали да се приспособяват бързо към новото. Трябва да го могат просто, особено в Англия. А, да не забравяме „Тотнъм“ и „Манчестър Юнайтед“, които също могат да се похвалят с високо ниво на обиграност. Но все пак ако трябва да бъда сериозен, то „Манчестър Сити“ и „Ливърпул“ изглеждат впечатляващо към момента.
Колкото до „Уест Хям“, там нещата са не по-малко любопитни, тъй като „чуковете“ са предвождани от мениджър, който не само има опит с работата на Острова, но е и ставал шампион на страната. Това не е за подценяване. Ама никак. Не казвам, че лондончани имат някакъв шанс да станат първенци, а че имат наставник, който е свикнал с напрежението, което предлага Висшата лига, и че е нясно какво се изисква, за да оцелееш в тази английска месомелачка. Разбира се, ще му трябва време, за да наложи идеите си, които със сигурност съществуват в главата му, но няма да стане бързо. Ще видим дали този тактически прийом с изкуствените засади ще продължи да бъде използван и доразвиван от чилийския специалист, или е бил избран конкретно само за тази среща срещу „Ливърпул“; ще е интересно също така да разберем дали ще има ярко изразена фигура в състава на „чуковете“, подобна на тази, която, макар и за кратко, беше Димитри Пайе, защото „Уест Хям“ се подсили с, можем да кажем, имена в бизнеса. Също така ще следим и за подобрение за играта в отбрана, заради която през изминалата кампания „Уест Хям“ бе допуснал цели 68 гола – толкова, колкото бе инкасирал и изпадналият в Чемпиъншип „Стоук Сити“.
Изобщо новият сезон ще бъде непредвидим и вълнуващ.
MilevWeb 