Със сигурност не е приятно, когато изпуснеш дузпа. Но със сигурност е притеснително, когато това се превърне в тенденция в рамките на само две седмици, в които във важни сблъсъци срещу отборите им Мануел Нойер и Диего Алвеш не позволиха да бъдат преодолени от теб. За Антоан Гризман това не е най-големият проблем, тъй като французинът притежава изключителна класа, която въпреки тези негови пропуски от бялата точка го прави един от най-добрите, един от най-скъпите и желани нападатели във футбола в момента. Но най-важното – притежава моралната подкрепа на своя треньор Диего Симеоне.

Въпреки че уводът на този коментар се отнася изцяло за симпатичния млад френски нападател, предмет на този анализ ще бъде ролята на Диего Симеоне в тима от Мадрид. Със своята безгранична отдаденост към играта, със своите лидерски качества и с липсата на свян да префасонира отбора си в тактическо отношение емоционалният Чоло Симеоне успя да създаде един ОТБОР, един КОЛЕКТИВ, който въпреки че не се състои от най-скъпите играчи във футболния свят успешно се противопоставя на отборите институции в играта.

Няма да изброявам трофеите, които бившият играч на „Лацио” и „Атлетико” (Мадрид) завоюва с Атлети вече от другата страна на тъчлинията, нито ще правя ретроспекция на пътя, по който „дюшекчиите” стигнаха до тези успехи, тъй като в същината на всичко стои гениалният експлозивен, колоритен и в същото време забавляващ публиката със своите реакции по време на двубоите на тима си аржентински наставник. Ще се опитам да наблегна върху влиянието на Симеоне над играчите му по време на двубой.

Безспорно осанката му на лидер, на фигура, която буквално дирижира играта на „Атлетико”, макар и от страничната линия, е стряскаща. Когато той я демонстрира, възпитаниците му вътрешно са уверени и брилянтно знаят, че имат моралната подкрепа на своя наставник, макар и понякога играта да не се развива по вкуса им.

Диего Симеоне е отличен психолог, който може да предаде мислите си на своите играчи както вербално, така и чрез действия край тъчлинията по време на всяка една среща. Не са много треньорите, които използват този тип маниер на ръководене на мач на собствените си тимове, какъвто например имат именно Диего Симеоне, Юрген Клоп, Антонио Конте, а защо не и Хорхе Сампаоли. Ще кажете, че е съвсем нормално и често срещано наставниците да повдигат духа на момчетата си и да ги окуражават след грешка в някое тяхно отиграване или понякога заради несъумяване да завършат някои акции с точен удар в противниковата врата, но поне според мен от ключово значение е начинът, по който изразяваш и адресираш тази своя подкрепа към играчите. Умение, което със сигурност присъства в арсенала от треньорски познания на Диего Симеоне.
Реакцията на Диего Симеоне след пропусната от Антоан Гризман дузпа срещу „Валенсия“ в двубой от 7-ия кръг на първенството (2016/2017)

Чоло Симеоне има и друго ценно качество, от което „Атлетико” (Мадрид) може да извлече дивиденти по време на оспорван двубой. А именно – умението да флиртува с домакинските привърженици в момент, когато тимът му е и в подем, и в затруднено положение, изискващо окуражителните възгласи на неговите любимци. Спомням си осминафиналния мач реванш от Шампионската лига през изминалата кампания, противопоставящ на „Висенте Калдерон” именно „Атлетико” (Мадрид) на холандксия шампион „ПСВ” (Айндховен). Първият двубой бе завършил 0:0, а две седмици по-късно реваншът в Испания приключи при същия резултат, който впоследствие наложи намесата и на „другия арбитър“ във футбола, а именно – дузпите, които да определят победителя в срещата.

Какво се случи тогава?

И двата отбора демонстрираха железни нерви при изпълнението на първите пет дузпи. Когато обаче дойде време отново да се завърти рулетката, напрежението сред играчите и на двата тима неимоверно се покачи, тъй като една грешна стъпка означаваше, че на 90% си аут от турнира. Какво обаче направи Диего Симеоне? Миг от двубоя, който красноречиво олицетворява ролята на аржентинеца в напрегнатите за неговия отбор моменти. След като и двата тима бяха изпълнили точно по седем дузпи, никой нямаше право на грешка, тъй като който изпусне е обречен на провал, ако разбира се след неоговото изпъленение съперникът му отбележи. Отговорността за осмата дузпа за състава на „ПСВ“ (Айндховен) бе поверена на Лучано Нарсинг. След вкараната малко преди това седма дузпа от Фернандо Торес Симеоне разбра, че това е шансът на неговия тим, затова малко намеса от негова страна нямаше да бъде излишна. И докато Лучано Нарсинг се концентрираше и бе в очакване на съдийския сигнал, Симеоне насъскваше домакинската публика срещу него. Шумът стана невъобразим, неописуем и главен виновник за това Нарсинг да не бъде докрай фокусиран от бялата точка. Просто не издържа на напрежението… Резултатът: пропуск и „Атлетико“ е на четвъртфинал.

Наистина много са случаите, в които Симеоне използва този вид прийоми за разконцентриране и изнервяне на противника, но и за повдигане на духа на своите възпитаници по време на двубоите, но те само олицетворяват страстта, жаждата на Диего Симеоне за победа на тима от „Висенте Калдерон“.

Ще си позволя да напиша няколко реда, които са адресирани към критикуващите наложения от Диего Симеоне стил на игра на „дюшекчиите”, защото доста често начинът, по който мадридчани действат на терена, е подложен на критицизъм заради пренебрегването на атрактивния футбол за сметка на изповядването на по-дефанзивно настроена, твърда и безкомпромисна игра срещу противника. Първо, нека си отгворим на един много ключов въпрос: „Каква е основната цел на един наставник в тима, който ръководи?” Отговорът е ясен: да изгради боеспособен отбор, който да печели, пренасяйки на терена вижданията, философията на своя треньор. Е, ако е така наистина, то със сигурност задачата се изпълнява великолепно от „дюшекчиите”. Това, че на някого не е приятен за гледане този стил на игра, не е проблем нито на Симеоне, нито на играчите, тъй като това, което се иска от двете страни, се реализира брилянтно. И все пак e много крайно да се каже, че красивият футбол е чужд за „Атлетико“ (Мадрид), тъй като в много от случаите, когато „дюшекчиите“ разгръщат своя контраатака, сме ставали свидетели на образцово преливане от защита в атака от страна на отбора на Симеоне, придружено с динамични пасове с по един докос и нестандартни решения като цяло. Въображението в играта на „Атлетико“ не липсва. Да, със сигурност „Атлетико“ (Мадрид) не е „Барселона“, но Диего Симеоне и играчите му си имат свой собствен стил, който работи успешно. Стил, който се крепи на много здрави защита и колектив, с които много отбори си мечтаят да разполагат.