Вчера, на 04.09.2016, стартът на квалификациите за световното първенство в Русия през лятото на 2018 официално бе даден. Голямата канонада от безмилостни и безсмислени обиди, хули, сквернословия и язвителни критики с етикет „Русия 2018“ по адрес на Националния ни отбор по футбол започна още по-рано – на 25.07.2015, когато се разбра, че България е в група с Франция, Холандия, Швеция, Люксембург и Беларус. Разбира се, минути след като се обяви пълният жребий за предстоящото световно първенство през 2018, социалните мрежи „гръмнаха“ с коментари и прогнози (прогнозите, разбира се, са от „разбирачите“, които денонощно се занимават с футбол) за това колко жалки са момчетата от отбора и за това как тимове като „Беларус“ и „Люксембург“ ще ни видят сметката. Да не говорим за Франция, Швеция и Холандия… Общо взето, едва ли не, се провеждаше своеобразно състезание за това кой от кого ще изпъкне с по-голяма глупост, с по-голям базик по адрес на родните национали. Победителят, разбира се, е този, който събере повече „лайкове“. Един от познатите начини в България да блеснеш с простотията си. А, щях да забравя, темата „Марселиньо в Националния отбор на България“, която се дъвче и върти, сякаш е грамофонна плоча в главите на повечето „фенове“ на Националния ни отбор, също бе яростно коментирана, откакто се потвърди, че бразилецът ще играе за нашата родина. Към въпросния предмет на разговор няма как да не добавим и въпроса, присъстващ в съзнанието на всеки „привърженик“ на отбора и неизменно съпътстващ гореспоменатата тема, а именно – „Какъв българин е Марселиньо, та да играе за България ?!?!?“ Казус, който е много по-важен за разрешаване, отколкото тези за това кои са отговорни за цялата помия не само в българския футбол, но и за тази, която властва в обществото, изразяваща се в омраза, ненавист и неуважение между българите, или поне тези, които останаха “ у наше село“.

Но дотук с обобщението на цялостната картинка, изразяваща еуфорията на някои хора след официализирането на въпросния жребий.

Факт е, че групата, в която попаднахме с отбори като „Франция“, „Холандия“, „Швеция“, „Беларус“ и „Люксмебург“, никак не е лесна, но си мисля, че ако се обединим и подкрепим момчетата, те със сигурност ще покажат силна и достойна игра, защото, да, не сме най-голямата футболна сила, но със сигурност имаме играчи, които могат да се противопоставят на всеки отбор. Хубаво би било тези играчи да действат като колектив. Това може да стане само ако бъдат подкрепяни от своите истински фенове. Само така ще ни бъде доказано, че „лъвчетата“ всъщност имат зъби и то не млечни. Този тип игра, която показваха под ръководството на Любослав Пенев в квалификациите за светонвото първенство през 2014, характеризираща се с много желание, хъс и вяра, че нещо може да се случи, което да разбие загнездилото се след 2004-а година насам статукво в Националния отбор по футбол на България. Но пък по време на онзи квалификационен цикъл за Бразилия липсващото парче от пъзела бе централен нападател от класата на Димитър Бербатов, който не само да материализира голяма част от многото създавани положения тогава от нашия тим, но и на когото да се гледа със страхопопчитание от страна на противниковия отбор. Една вметка: изобщо не критикувам Бербатов за оттеглянето му от Националния отбор, напротив, донякъде го адмирирам, защото и той бе прокуден и отказан от помията, която се изливаше върху него. Казвам „донякъде“,защото в повечето случаи, присъствайки и гледайки мачовете на България, се прокрадват мисли като: „Само Бербатов да беше в отбора…“. Но стига отклонения, това си е негово решение и трябва да бъде уважено. А в моито очи то е точно такова, че дори и аргументирано.

Нека продължим нататък.

Естествено, всяко хубаво нещо в България си има и своя край. Но не защото робува на максимата „Нищо на този свят не е вечно“, а защото някой трябва да го развали, по една или друга причина. Резултатът: скандал, характеризиращ се с публични нападки между героите от „САЩ 94“ и оттегляне на Любослав Пенев от мястото на старши треньор в Националния отбор по футбол на България. Може би за някои целта бе изпълнена, не знам, може и да бъркам. Както и да е, минало-заминало, сега под светлината на прожекторите е Ивайло Петев, на когото се възлгат надежди да вдигне отбора на крака. Но забележете, само на него се възлагат тези надежди… Всички други, отговарящи за българския футбол, са тип-топ. Детско-юношеските школи бълват завиден брой таланти, които са задоволени със страхотни тренировачни бази и условия като цяло; първенството ни е най-доброто на Балканите и е лишено от всякакви задкулисни игри и планове. Единственото, което остава, е само „въображаемите“ обещаващи таланти да тренират неуморно на „въображаемите“ бази… Да, малка държава сме, но все пак сме оставили някакъв знак в историята на футбола, а лека-полека биваме задминавани от страни като Исландия и Албания. Това тяхно „задминаване“ се изразява в организацията и следването на една дългосрочна стратегия, на чийто връх е поставена определена цел, която с постигането си да даде нужния краен продукт. Очевидно е, че се получава!

Не знам какво да мисля… Ние ли не можем или просто не искаме и не правим достатъчно, за да се случат нещата? Може би не проявяваме нужното търпение? Знам ли…? Останал съм с впечатлението, че тук искаме нещата да се случват много бързо, в противен случай ги захвърляме. Сигурно е обаче едно, а именно – без изготвена стратегия за бъдещето няма как да имаме силен и стойностен представителен тим. Изобщо, без някакъв план и стриктното му следване резултатати не се постигат.

Връщам се към мисълта за новия наставник на родните ни национали – Ивайло Петев. Със сигурност на него му е кристално ясно какво е положението в българския футбол и в какво се е забъркал, макар че тази дума „забъркал“ е много крайна. Звучи, все едно да водиш национален отбор е ход на отчаянието или нещо подобно с негативен отзвук върху кариерата ти на футболен треньор. Но въпреки моментното положение на отбора той е главният човек, който трябва да вдъхва увереност не само на своите футболисти, но и да повлияе окуражаващо на нас – привържениците на тима – които поне според мен бихме могли да бъдем силен коз в повишването на самочувствието на играчите. Разбира се, след всеки такъв призив на Ивайло Петев той бива постоянно иронизиран, но това му е работата – да мотивира, да убеди всички, едва ли не, че невъзможното е възможно. В противен случай мястото му не е във футбола. Поне в моите очи, откакто е наставник на Националния отбор, той го прави и се опитва да промени нещо. Едно такова негово действие се характеризира с включването на Марселиньо в представителния тим на страната. Решение, което според някои е изключително крайно и недообмислено, но въпреки всичко то даде резултат. Все пак поздравления за смелостта на Ивайло Петев да осъществи този ход.

Но има два основни проблема, с които той сам няма как да се справи. Два проблема, които, мисля си, знаем прекрасно, но често забравяме. Първо, целият ни футбол е потънал до шия в тиня и кал, а ние искаме да имаме конкурентноспособен на другите европейски отбори национален тим, който в същото време да се състои от млади, перспективни играчи, произлизащи от наличните спортни школи, които притежаваме и усъвършенстващи се в „изключително силното“ първенство, което наблюдаваме. Да, искаме, но с този начин на работа, който до момента се практикува от някои висшестоящи в Българския футболен съюз, няма шанс да пожънем дори и минимален успех, камо ли нещо значително и запомнящо се. Но тези виновници са известни всекиму, така че не възнамерявам да се спирам конкретно на тях.

Второ, частта от настоящите ни национали, която играе в чуждестранни отбори, не взема редовно участие в мачовете на клубовете си или поне въпросните играчи не са ключова фигура в тях, с изключение на Ивелин Попов, който може да се похвлаи с изяви от много висока класа за своя „Спартак“ (Москва). Факт, който със сигурност пречи на тяхната продукция в представителния тим на страната. Дали защото не са достатъчно класни, дали защото са отпътували за чужбина недобре подготвени оттук, или причната е някъде другаде, е трудно да се отговори еднозначно, но едно е сигурно: най-слабият футболист е нетрениралият футболист. А когато не си титуляр в клуба, в който играеш, няма как да си подготвен на сто процента за битка на международно ниво. Това трябва да ни е ясно, затова и очакванията ни не трябва да бъдат до небето. Трябва да сме реалисти, но оптимистично настроени, а не със злоба. Към момента с такива играчи разполагаме. Ако някой знае други, на много по-високо ниво, нека заповяда с предложения. Аз поне не се сещам. Но пак казвам и подчертавам, че и с тези налични играчи националният ни отбор може да вгорчи настроението на много футболни сили, стига момчетата да чувстват подкрепата на запалянковците, медиите и всички свързани с футбола у нас.

Като цяло искам да кажа, че Ивайло Петев е последният човек, който трябва да бъде упрекван за резултатите и състоянието на националния отбор. Лицата, на които трябва да им се търси сметка и отговорност, са добре познатите ни фигури от Българския футболен съюз, които за всичките си години, откакто са в управлението на българския футбол, не съумяха да изготвят правилната стратегия, по която да върви и да се развива родният футбол.

На всеки трябва да му е ясно, че докато не променим начина си на мислене, докато не вземем нещата в свои ръце, оправия няма да има – нито в спорта, нито в останалите звена на държавата, така че от нас зависи. Tова го гарантирам на хиляда процента.

А що се отнася до предстоящите изпитания за момчетата в квалификациите, нека им пожелаем успех, да се радваме, че ще видим отблизо отбори като „Франция“, „Холандия“ и „Швеция“, да бъдем оптимистично настроени, но в случай, че не успеем да направим нещо запомнящо се, естествено, в позитивен план, ви съветвам на първо място да видим дали отговаряме на нужните критерии за това да изграждаме и развиваме качествен футбол у нас и едва след това да пристъпим към любимото хулене.