В следващите редове ще ви запозная с историята на един „футболист“, който е определян от повечето, които го познават, като „играч“, способен да измисли най-различни причини и оправдания, за да не вземе участие в някой мач.

Става дума за Карлос Енрике – Кайзера. Фигурирал в съставите на бразилските отбори „Ботафого“ и „Флуминензе“ както и в тези на отбори от Мексико, САЩ и Франция, 24 – годишната „професионалана футболна кариера“ на Кайзера е изпълнена както с интересни и нетипични за един футболист моменти, така и с нито една секунда участие в официален двубой. „Кариера“ без нито една секунда игра на терена извоювана с перфектна комбинация от лукавство, чар и невинност.

Карлос Енрике е роден в Порто Алегре на 2.07.1963 г. или поне така казва, макар че всеки трябва да има едно на ум, когато се информира за този „футболист“.

По време на престоя си във „Флуминензе“Кайзера е бил наричан от своя наставник тогава „№ 171“ на бразилския футбол. Определение, с което е известен наказателният номер, даван на мошениците в затвора.

Фактът, че както повечето деца в Бразилия, така и той са практикували футбола боси на улицата, красноречиво говори за желанието му да се забавлява на терена и да бъде свободен. От друга страна обаче, липсата на професионализъм изпъква на преден план. Отгледан е от майка готвач и баща, работещ в асансьорна компания, които се оказват и виновниците Кайзера да „заиграе“ професионален футбол. Когато Енрике е едва на 10 години бива забелязан от търсач на таланти за „Ботафого“, чието желание, Кайзера да заиграе за въпросния клуб, се материализира. Родителите му подписват с агента и Карлос Енрике заминава да живее в лагера на „Ботафого“.

Казвам „виновници“, тъй като в едно свое интервю бразилецът споделя, че никога не е искал да се занимава професионално с футбол. Желанието му е било да бъде сред футболистите, но не и да носи техните отговорности.

Когато навършва 13 години родителите му почиват, а 3 години след тяхната кончина Кайзера подписва с мексиканския отбор „Пуебло“ като централен нападател. Наистина му е била поставена висока оценка относно футболните му качества, но сам признава, че всъщност изобщо не му е харесвало, дори е настоявал да се завърне в Бразилия.

Той сам разбирал, че за да не взима участие в мачовете, е трябвало да измисля нещо, с което да убеди треньорите, че не е в състояние да играе. Затова веднъж по време на загрявка, изритвайки топката, тарикатът се стоварил на земята, държейки се за бедрото. Същата „контузия“ преследвала Кайзера през остатъка от кариерата му. Самият той бил сигурен в плана, тъй като „контузията“ не била повърхностна и нямало как да бъде доказана истината.

След като напуска Мексико, хитрият бразилец пребивава 8 месеца в САЩ, в отбора на „Ел Пасо“, Тексас, но напуска, тъй като причина за неговото недоволство там се оказват високите температури.

Карлос Енрике се връща обратно в Бразилия. Този път „играе“ за „Бангу“. Любопитна е ситуацията, развиваща се в местна дискотека, където треньорът му обещал да не го пуска в предстоящия двубой. По средата на мача обаче предавателната станция, служеща за комуникация между треньорския щаб и президента на клуба Кастор де Андраде, започва да пращи. Собственикът иска Кайзера веднага в игра. Настъпва лека паника сред бразилеца и наставника, но гениалният интелект на тариката го измъква. По време на загрявката си край тъча, виждайки крещящите привърженици на тима, бразилецът прескача оградата, зад която се намират феновете, и се нахвърля върху тях с ясната цел да бъде изгонен. Така и става. Хитрецът бива изгонен с червен картон и отново не прекрачва тъчлинията в официален двубой. Последиците обаче били белязани от виковете и крясъците на разбеснелия се собственик в съблекалнята след мача. И тук гениалността на Кайзера го спасила. Енрике използвал възрастта на президента, като му казал, че е загубил баща си едва на 13 – годишна възраст и именно де Андраде излъчвал респекта, типичен за главата на едно семейство. С това той размекнал ядосания шеф, но му споменал, че главната причина, за да скочи сред феновете, е била да защити де Андраде от уж насочените по негов адрес обиди от привържениците.

Друга интересна случка е свързана с ранния му период в „Ботафого“ още като млад „играч“, към края на 90 – те. Тогава дори си е наел реквизит за целта – мобифон, с който да имитира разговори със собственици на други клубове. Разговори, подкрепяни с английски реплики, коити да бъдат причината за негово така жадувано изгонване от клуба. Но за негово съжаление такова прекратяване на договора му с „Ботафого“ не става факт.

Що се отнася до престоя му във Франция, в отбора на „Газелек“ от Аячо, Корсика, там ситуацията е доста мъглива, тъй като спортният директор тогава на френския клуб Мишел Манчини е почти убеден, че такъв играч изобщо не е постъпвал в клуба. Дори тогавашният треньор на „Газелек“ Баптис Джентили не си спомня да е тренирал играч с таково име. По – интересното е, че пребиваването на Кайзера във френския тим е продължило цели 8 години, с което и наставникът, и спортният директор са категорични, че дори и да съществува малка вероятност Енрике да е пребивавал в клуба, няма начин да е останал цели 8 години.

Карлос Енрике – Кайзера е „играл“ също така и за бразилския „Вашку да Гама“, където обаче и там отричат да са запознати с такова име. Единствено в „Бангу“ и „Америка“ (бразилски отбор) потвърждават присъствието му чрез документи.

Защо „Кайзера“ ли ? Според бразилеца прякорът му е даден заради приликата на стила му на игра с този на легендарния немски защитник Франц Бекенбауер.